Г) Въстанието на българщината в Тиквешко и Охридско срещу сръбския гнет
 

"Дор ний при Чаталджа с напор гороломен
заприщихме тока на ордите диви,
друг враг – не, съюзник и брат вероломен –
вдлъби си зъбите в месата ни живи!"

Затворени храмове, бити владици,
школа във обори превърнати мръсни,
юнаци в прокуда ил' смрадни тъмници,
над всичко свето издевателства гнъсни.
Над родното име, език и завети –
светините наши – покруси и гаври...

Още със стъпването си в села и градове сръбските офицери и войници поставяха натрапчиво на всеки срещнат местен жител един и същ въпрос: "Ща си ти?" И при всеки отговор – "Българин!" кипваха от злоба: "Лажеш! Ти си прави сърбин! Бугарска пропаганда те е побугарила!" Това явление бе толкова повсеместно, че пак Вазов с вълнуващи думи го сочи като есенция на сръбското нахалство в прочутото си стихотворение "Па ща си ти?" Нека цитираме само първите му стихове:

"Па ща си ти?" – такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
"Па ща си ти?" – с такваз псувня смущава
душата ти неканен гост, пришелец...
Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец, кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец,
но българин се само не признавай,
че тоз грях смъртен прошка там не знай;
влече позор, побой, затвор, изгнание –
невидени при прежните тирани...
Скрий, че си българин, в най-българския край...

Начело на тая хайка застава... Кой мислите? – Самият престолонаследник Александър Караджорджевич. И става нещо невероятно: разхождайки се по улиците на Скопйе, някъде към квартал Исляхане, той вижда пред една къща групичка малки дечица да играят. Вниманието му привлича едно малко, миловидно, тригодишно момиченце. Той се спира пред него, помилва го и го запитва: "Ща си ти?" – "Буляка" – отвръща момиченцето на детския си неовладян още език. "Не си бугарка, ти си сръбкиня" – настоява принцът и вади парички, подава му ги и го подканя: "Кажи, че си сръбкиня! И ето ти парички да си купиш сладки!" Момиченцето не поглежда парите, навежда глава смутено и пак повтаря: "Буляка! Буляка сум!" Тогава престолонаследникът я плесва по бузката с една "кралска плесница" и детето с плач бяга към дома си. Това наблюдава майка му от тротоара на съседната къща, занемяла.

Момиченцето се казва Василка Зойчева, дъщеря на Данаил и Люба Зойчеви от Прилеп, добри българи, в момента на работа в Скопйе. Данаил е бил член на прилепския комитет на ВМОРО до Хуриета и продължавал да е на разположение на революционната организация.

Разказа за това срамно, "височайшо" престъпление пишещият тези редове узна още на времето, но в ново време отново го чу от устата на самата Василка Зойчева, вече възрастна, майка на две деца и баба с внучета.

Вестта на това небивало изстъпление се разпространява светкавично из цяла Македоиия и намира отзив и в българския печат. Иван Вазов дори написа стихотворение по този повод, след като видял някаква снимка на принц Александър на кон и под нея надпис: "СРПСКИ БОНАПАРТ".

Образът на малката Василка Зойчева може да се види в Алманах "Македония", както и в книгата на К. Григоров "Сръбските жестокости в Македония (1912 – 1913)", София, 1917, стр. 34, приложение 2.

Ефектът по света от тази постъпка на сръбския престолонаследник е бил толкова фрапиращ, че е смутил самия него. Вече като крал на Сръбско – Хърватско – Словенско кралство той живо се интересувал за семейство Зойчеви. Сръбската легация в София прев 1920 или 1921 г. търсела Данаил Зойчев за преговори по въпроса: предлагала му един милион тогавашни лева да изяви публично, че е измислица твърдението принцът да е ударил плесница на момичето. Канен бил в легацията, но той отказал да отиде и да приеме подкуп. Крал Александър и след много години пак се интересувал какво е станало с момичето, къде се намира и пр. Дирил я отначало в Скопйе. Извикан бил в участъка бившият съдружник на Зойчев – Милан Попев, да каже къде са в момента Зойчеви и т.н.

За дивия шовинизъм на престолонаследника Александър красноречиво говори още един факт, на който е свидетел пишещият тези редове. Още в първите дни след влизането на сръбските войски в Прилеп (24 октомври ст.ст. 1912 г.) той тръгва да се разхожда по главната улица на града и при площада "Таксимите" вижда българския надпис на фирмата на единствената в града сладкарница. Принцът кипва: "Скините то! (Свалете това). "Сладкарница" – то йе бугарски. Пишите "ПОСЛАСТИЧАРНИЦА".

И почва свалянето на всички фирми с български надписи по цялата чаршия. Но това не бе всичко.

Един месец след влизането на сръбските войски в Прилеп, посрещнати от целия град най-тържествено, понеже всички мислели, че пристигат българските войски (никой не знаел, че сръбски войски се бият в това направление), градът бе потресен от страшно произшествие, дело на фаталните "братя освободители": убит бе българският учител Анастас Лютвиев по най-коварен начин. Тъй като това бе първото открито и жестоко противобългарско дело на сърбите в Македонця, ще се спрем на него по-подробно.

На 5 декември ст.ст., срещу Никулден, новата сръбска власт, състояща се от офицери, поканва около 45 видни граждани на банкет по случай рождения ден на сръбския престолонаследник Александър. Между поканените е и учителят Анастас Лютвиев. Същевременно на банкета са събрани и около 50 души сърби. Тържеството става в кафенето на Бомболовци, съдържател на което беше прилепчанинът Чичов (сега то не съществува). След вечерята, след като се пило вино и бира, започват тостове от страна на сърбите в чест на сръбския кралски дом и победоносната сръбска войска. За българите – съюзници нито дума. Тогава става Анастас Лютвиев и държи тост и за българското победоносно оръжие в Тракия. Мълнии започват да излизат от очите на сърбите. Речта свършва, гражданите ръкопляскат, Лютвиев сяда на мястото си. Настава тих шепот между сръбските офицери. След десетина минути те стават и под звуците на музиката започват хоро. Един път правят кръг около масите в салона, втория път извиват хорото покрай Лютвиев, накарват го любезно да се хване на хорото при тях и продължават играта. От двете страни на учителя подскачат двама офицери, здраво стискайки ръцете му. Хорото обикаля един – два пъти в салона и след това хороводителят – офицер, го извежда навън, в тъмната нощ, и там да поиграят. Никой нищо не подозира. След малко хорото се връща, но без неколцина играчи сърби; няма го и Лютвиев. Тъй като никой друг гражданин не се е бил хванал на хорото, никой не могъл да подозре веднага какво се е случило. А ето какво станало: в тъмната нощ една част от хорото се откъсва заедно с Лютвиев. Двамата здравеняци офицери го хващат под мишца, трети с кърпа му запушва устата и така го отвличат към сръбското училище, недалеч от кафенето. Там го удушват и го изгарят във фурната на училището. Това е било около полунощ.

Гражданите почват да се тревожат и да питат за учителя. Но офицерите се преструват, че нищо не знаят, и подканят всекиго поотделно да го придружи стражар до дома, да бъде по-сигурно в нощта.

Още рано сутринта настава тревога в целия град. Обезумялата майка на Лютвиев го търси навред: властта вдига рамене, преструва се, че нищо не знае. Търсят и в сръбското училище. Там в мазите намират само един дръвник, облят от кръв. Най-после сръбският агент Никола Хаджиойовка прошепва на доверени хора истината за съдбата на учителя. Тъй Прилеп пръв даде кървава жертва за българското име в дните, когато очакваше български войски и постоянно питаше пристигащите сръбски войски: "Къде са българите?"

Тая трагична смърт на един невинен българин бе знак за борба – сега вече срещу новия, коварен враг. Преди тя да се разрази, оставаше последната надежда: приложението на Съюзническия договор, според който в Прилеп трябваше да дойдат български войски. И градът ги чакаше с неописуем копнеж, но се готвеше и за отмъстителни акции. Колко това е вярно, свидетелствува писмената закана на коменданта на града майор Михайло Ненадович, разлепена на 6 март 1913 година по улиците на града. Същественото в нея гласи:

"Прилепчани! През последната седмица вие... сте станали други хора, които аз вече не познавам... Нима моята любов и пожертвователност за вас се възнаграждават с това, че днес в Прилеп се действува срещу моя живот?... Моето търпение има граници. Българската войска, която вие толкова жадно очаквате всеки ден, за ваша голяма жалост няма никога, запомнете добре – никога няма да дойде. Аз това ви гарантирам със своята чест и своето име..." (вж. К. Църнушанов, Сръбски и хърватски свидетелства за българската народност в Македония, с.100).

Такава бе картината на сръбския режим по цяла Македония месеци преди падането на Одрин и още повече месеци преди започването на Междусъюзническата война. Подробности върху това могат да се намерят в книгата на академик Любомир Милетич "Документи за противобългарските действия на сръбските и гръцките власти в Македония през 1912–1913 година", София, 1927 г. Също и в Карнегиевата анкета на Балканите.

При това положение революционните чети на ВМОРО отново поеха балкана, опълчението зае изходни позиции от Султантепе до отвъд Щип, Македония настръхна в небивало напрежение. Никакъв помен за македонизъм, а борба за българското име и обединение на целия български народ. Когато избухна Междусъюзническата война, борбата започна да се води на живот и смърт за българското име, език и култура.

В това отношение забележителни са одобено две масови прояви – Тиквешкото и Охридското въстание.

При започването на Междусъюзническата война (16 юни ст.ст. 1913 г.) българското население в Тиквешко, предвождано от организираните чети, грабна оръжието и изгони сръбската власт, установи временно управление и зачака настъпващите български войски. Но обратът във военните събития доведе обратно сръбските войски, които с огън и меч наложиха своята власт върху хекатомбата от 331 кървави жертви на българите в Неготинско и 136 в Кавадарско (Тиквешията). Оттогава е останала и се пее и до днес следната народна песен:

Бразда бразди Сайма,
вода мами,
ке си вади Сайма
росно цвеке,
росно цвеке Сайма,
ран босильок
ке си кичи Сайма войниците,
войниците Сайма – бугарските.

Забележително е, че песента е съчинена от тиквешките помаци. Името Сайма е мохамеданско.

Два месеца след подписването на Букурещкия мирен договор в Дебърско, Стружко и Охридско започнаха въстанишки действия срещу сръбската насилническа власт. Албанци и българи в Дебърско въстанаха първи и прогониха сръбските държавни органи и военни части, след това в Струга и околията се вдигна цялото българско население под водачеството на стружанеца Милан Матов, Петър Чаулев (охридчанин), Павел Христов (битолчанин) и Антон Шибаков (от с. Велгощи, Охридско). Те пропъдиха цялата сръбска администрация и войскови части от Струга и Охрид и установиха българска революционна власт с избрано от народа ръководство: Лев Огненов, Иван Групчев, Лев Кацков, Павел, Христов, Петър Хилев и др. Образуван бе фронт по планините Петрино и Буково на 15 км. от Охрид. Започна четиридневно сражение с редовната сръбска войска, която с огромното си надмощие успя да потуши въстанието и се отдаде на жестокости. Първо пострада с. Велгощи, родното място на войводата Антон Шибаков. Избити бяха по един на всеки пет възрастни мъже. След това в Охрид бяха избити учители, свещеници и редица граждани, които не бяха успели да избягат с лодки в Албания. Огромен брой други бяха хвърлени в затвора. Най-много убийства се извършиха в Дебърско. Самият Дебър бе наполовина разрушен.

Издевателствата се разляха и по цяла Македония с поголовни избивания, пребивания или масови арестувания на всичко по-будно. Тъй като на туй място не е възможно да се изредят по име всички жертви, ще дадем само общи цифри (по-подробно вж. "Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912 – 1915 г.)" от Кирил Пърличев, София, 1917 г.; "Документи на противобългарските действия на сръбските и гръцките власти в Македония през 1912 – 1913", София, изд. на Мак. научен институт; "Анкетата на Балканите" (Карнегиевата).

Непълните цифрови данни за убийствата, побоищата и арестите във всички градове и съответни околии в заетата от сърбите Македония ни дават следната картина:
 
 

закрити български училища в двете поробени части на Македония кръгло 1200 (от които 11 средни) с 1884 учители и 70 000 ученици;

унищожени са всички училищни и читалищни библиотеки, някои от които особено богати, например прилепската училищна библиотека – с 6300 тома, галичката – с 2000, дебърската – с 1300, а Солунската мъжка гимназия – с 12 000 тома.

Да не говорим за хилядния брой български черкви, параклиси, манастири и убити или изгонени български свещеници и калугери.

Най-преследвани бяха българските учители, свещеници и революционери, взели участие в борбата срещу турската тирания. Затова огромната част от учителите бяха екстернирани в България, а една част избити. Същото стана и със свещениците и калугерите, от които едни бяха избити, а други арестувани и изтезавани.

Всичко това бе започнало да се върши още в първите дни на влизането на съюзническите войски в Македония, за да стигне кулминацията през и след Междусъюзническата война.

Тези факти, дадени в най-сумарен вид, говорят, че в Македония през тия вълнуващи години се е умирало или страдало за българското име и че помен от някакъв македонизъм не е имало.

[Previous] [Next]
[Back to Index]